Фотографът на българския тенис на маса

Любомир Балкански откровено за тениса на маса, фотографията и улавянето на истинската емоция край залата. Прочетете цялото интервю!

Любомир Балкански – човекът зад камерата от Варна. Представи се с две думи!

С две думи? Ако трябва все пак да избера две, ще кажа, любопитен човек. Фотографията е голямата ми страст, но не е единствената. Обичам моторите, от сравнително скоро се занимавам и с ножарство. А през последните години тенисът на маса някак естествено стана голяма част от живота ми. И може би най-точното определение е, че обичам да правя неща. Не съм много по стоенето на едно място.

Баща си на Белослава Балканска – една от успешните състезателки на Комфорт Варна. Ти ли я заведе в залата?

Първо място за Белослава Балканска 

Не, всъщност майка ѝ я заведе.

Комфорт организират летни лагери и идеята беше просто да не се чудим какво да я правим по цял ден през ваканцията. Наесен треньорът каза, че има данни и ако желаем, може да продължи да се занимава сериозно. Аз по това време предпочитах тя да продължи с футбола, но Бубеско предпочете залата за тенис на маса.

Как успяваш да запазиш спокойствие, докато дъщеря ти играе?

Отстрани може и да изглеждам спокоен.

Отвътре обаче нещата са съвсем различни.

По това много си приличаме с Буба. Не даваме много облик на емоциите си, но вътре в нас е буря. Перфектната буря.

Привидно зад камерата изглеждам абсолютно спокоен, а вътрешно преживявам всяка точка. Няма как да не ти трепне всичко вътре, когато детето ти се бори на масата.

Разбираш ли какво се случва на масата? Треньори и състезатели говорят за сервизи, въртенета, гуми, дървета...

След толкова години по залите и състезанията теоретичната ми подготовка расте всеки ден. Остава само да я приложа на практика. Тоест... уж разбирам какво се случва, ама всъщност съм кръгла нула.

Иначе, наистина започнах да разбирам играта. Преди играех тенис на маса любителски и карах на усет. Никога не бях се замислял какво точно правя с топчето. Сега, когато виждам спорта от кухнята, започвам да разбирам колко сложен е всъщност. И това е едно от нещата, които ме спечелиха в този спорт.

Ако сравниш тениса на маса със спортове като футбол, баскетбол, волейбол, лека атлетика – какво му липсва?

Може би... публиката.

Но ако трябва сериозно... аз всъщност не съм човек, който обича особено да гледа спорт. Предпочитам да го практикувам. Футболът беше моята страст. След две операции вследствие на контузии окачих бутонките на стената. Тенисът на маса обаче промени отношението ми към спорта като зрител. Колкото повече го гледам, толкова повече виждам, че този спорт има всичко. Има техниката на футбола, бързината на леката атлетика, концентрацията на спортната стрелба, психиката на бокса, тактиката на шаха, а защо не и красотата на художествената гимнастика, ако имаш очите да я видиш.

И всичко това се случва на няколко квадратни метра и за части от секундата.

Така че, честно казано, колкото повече го опознавам, толкова по-малко ми се струва, че му липсва нещо.

Имаш още две хобита – остава ли ти време за правене на ножове и мотори?

Времето е може би най-ценният ни ресурс и според мен не трябва да се пилее, особено когато можеш да правиш неща, които ти доставят удоволствие. Старая се да си доставям тези удоволствия. Ако не съм на състезание с камерата, свободното ми време обикновено е в работилницата или на мотора. Така разпускам най-добре от сивото ежедневие. В ножарството съм сравнително отскоро, но вече доста хора от тенис общността, включително треньори, притежават мои ножове. Особено много се гордея с ножа, посветен на бронзовите медали на националния отбор от европейското в Коста. И всъщност трите неща – фотографията, ножарството и моторите са моите страсти. За всяко едно от тях мога да говоря с часове. Вероятно понякога и повече, отколкото трябва.

Забелязваме те по почти всички състезания да снимаш. Как избираш кого да снимаш? Има ли скучни и интересни състезатели и треньори?

В самото начало снимах най-вече Буба и нейните съотборници, но постепенно работата ми излезе извън границите на СКТМ „Комфорт“. Няма да забравя след едно състезание бях направил няколко кадъра на дете от друг клуб. Вече не се сещам къде и на кого бяха. След като се прибрах и обработих кадрите, намерих контакт на детето във Фейсбук и му ги пратих. Детето много се зарадва от приятната изненада, благодари ми и така... Но интересното се случи след не повече от 5 мин. Месинджърът ми завря от съобщения от други деца. „Аз съм ... имате ли и мои снимки ... може ли и на мен...“ Стана ми криво, че ги разочаровах, че не съм ги снимал и май тогава реших да поправя тази грешка.

Това, че познавам повечето състезатели, много ми помага. Някои дори не подозират колко добре ги познавам... за целите на снимането. Знам реакциите им след спечелена или загубена точка, начина, по който изпълняват сервиса, поведението им близо до масата или по-далеч от нея. Имам кадри, които разказват и лични истории за неща далеч извън залата, ако имаш око да ги видиш. И благодарение на това понякога виждам моменти предварително. Позиционирам се и просто чакам търпеливо по време на гейма, докато този момент дойде, и натискам спусъка. Има и единици, които понякога не искат да ги снимам. Затова преди мач просто ги питам: „Какво правим?“ Има и други. Когато видят, че ги снимам, започват да ми позират. А това ги разсейва, а в този спорт концентрацията е важна. Затова такива състезатели се старая да снимам, без да ме забележат.

Не снимам само това, което се случва на масата. Интересува ме и всичко около нея. Има много смях, понякога сълзи, нови приятелства, треньорски страсти, колоритни съдии... и точно това прави снимането на състезания толкова интересно. Да, има състезатели, които камерата ги обича и емоциите им се изписват на лицата и стават чудни кадри. Има и такива, които са обрани с ледено изражение, но пък те са ми предизвикателство да измъкна емоция и от тях.

Средите на тениса на маса в България са едно голямо семейство. И аз се радвам, че имам възможността да запечатвам емоциите му и да създавам красиви кадри за спомен. Радвам се, когато виждам как снимките ми заживяват собствен живот в мрежата. Клубовете ги пускат в постовете си за рекапитулация на изминало състезание. Други стават профилни. Често местни онлайн издания в цяла България също ги ползват за постовете си. Като цяло гледам да съм полезен на гилдията с това, което умея.

С какъв сетъп снимаш?

До скоро снимах с Никон D7100 с 24-85 и любимия ми 70-300. Но отскоро ъпдейтнах техниката с Никон Z5 II и 24-200. Именно за да вдигна качеството на снимките в залата. Не е най-доброто или нещо супер, но се справям с това, с което разполагам. При тениса на маса си има нужда от техника с бърз автофокус, защото всичко се случва много бързо. С новото тяло реших този проблем и сега остава да спестя за един светлосилен обектив. Светлината в залите обикновено изобщо не ми помага и в повечето случаи страдам от нейната липса.

Не можеш да разчиташ на светкавица или допълнителна лампа за асистенция на фокуса. Трябва да работиш с това, което имаш. Няма някакви универсални настройки, които просто слагаш и забравяш. Накъдето и да насочиш фотоапарата, светлината е различна, фонът е различен, екипите на състезателите са различни и всичко това влияе. Така че, голяма част от работата е да познаваш техниката си и да можеш да реагираш бързо.

Би ли направил обучение за снимки по тенис на маса?

Никога не съм имал самочувствието, че съм толкова добър, за да обучавам други.

По-скоро аз все още се уча. Но съвети със сигурност мога да дам, също и приемам, защото снимането на спорт не е лесно, а тенисът на маса е особено предизвикателство. Всичко се случва много бързо. Ако не си на правилното място в правилното време, си изпуснал кадъра, а и има много брак, което прави последващата работа много по-трудоемка. Аз обичам на снимките ми да се случва нещо. Да разказват история и да има движение. Да не са просто статични снимки на човек, който стои красиво на масата. Това е трудното. При двойките например е супер трудно да извадиш наистина хубав кадър, в който и двамата състезатели са на фокус и двамата са в акция. За мен това вече е висш пилотаж.

Има и една част от фотографията, която хората изобщо не виждат. След едно състезание често се прибирам с над хиляда кадъра. След това поне час ми трябва за селекция на добрите кадри. После още три-четири часа обработвам избраните снимки една по една, за да извадя максимума от тях и да компенсирам дефицитите на светлина. Така че, снимката не свършва с натискането на спусъка.

Има ли кадър, който искаш да хванеш? Кой е перфектният кадър за теб?

Има един кадър, който много искам да хвана. Искам да хвана Буба с олимпийски медал.

Имам около един терабайт кадри само от залите за тенис на маса и вероятно няма много хора с подобна база от снимки на почти всички клубове, най-вече на подрастващия им състав в България. Има страхотни кадри вътре. Не само технически добри снимки, а и моменти.

За мен перфектният кадър не е задължително този с най-добрата композиция или най-перфектното качество. Перфектният кадър е този, който носи емоция. А каква по-голяма емоция има от снимките на нашите деца?

Преди тениса на маса снимах предимно кадри с претенция за художествена фотография. Имам снимки, участвали в изложби, имам снимки, публикувани в луксозни списания. Но има нещо, което ми носи много повече удоволерворение. След състезание да разпратя снимките на децата, техните родители, на треньорите и да видя радостта им. Тогава разбираш, че снимката не е просто хубав кадър. Тя може да носи радост и е хубав спомен. И когато някой родител ми каже: „Благодаря за хубавите снимки“, за мен това е много по-ценно и ме кара да се чувствам добре.

Това е перфектният кадър за мен. Кадърът, който доставя емоция на човека пред обектива и на хората, които го обичат.

Живот и здраве, и свободно време имам желание да осъществя и друг мой проект. Да направя изложба с такива кадри.