Елица Замфирова споделя за страстта към тениса на маса, подготовката в залата, баланса с училището и ценностите, които спортът изгражда.
— Елица, как започна всичко при теб? Помниш ли първия ден, в който влезе в залата по тенис на маса?
Всичко започна съвсем неочаквано през 2000-ната година. Диляна Марчева ми предложи да ме вземе с нея в залата, за да видя с какво се занимава. Кой можеше да предположи, че в този ден ще пламне една любов, страст и приятна зависимост? Оттогава чак до днес всичко за мен продължава да бъде невъзможно без тениса на маса.
— Как се оформи стилът ти на игра и какви са спомените ти от първите години край масата?
Малко по-късно в залата се появи нов треньор — добре познатият в тенис средите Хикмет Налбантлъ. Той реши, че отбранителният стил на игра много ще ми пасне (макар тогава да не ме познаваше толкова добре). И ето така се постави началото на едно прекрасно детство.
За щастие, малкият град Момчилград даваше невероятни възможности: до обяд на тренировка, следобед пак в залата, а вечер — игри в квартала с другите деца. Смело мога да заявя, че тенисът на маса ми е дал толкова много и нищо не ми е взел! Никога не съм се чувствала ограбена и никога не съм се замисляла дали да не пропусна тренировка, за да си почина или да мързелувам вкъщи пред телевизора.
— Защитният стил изисква огромна издръжливост. Как преминава подготовката ти и имаш ли предпочитано време за тренировки?
Физическата подготовка наистина е изключително важна. Хората, които ме познават, знаят, че откровено ненавиждам бягането — залагам на умението си да издържам дългите разигравания и продължителните мачове.
Откъм техническата част предпочитам базовите упражнения. Всичко трябва да бъде просто и чисто, за да съм сигурна, че имам необходимите основни умения, преди да стигна до по-сложните елементи.
А относно графика — утрините просто не са моето време! Още откакто започнах да се състезавам осъзнато, винаги съм предпочитала следобедните и дори късно вечерните натоварвания.
„Тенисът на маса никога, ама никога не е пречил на образованието ми. Напротив — направи ме по-организирана, дисциплинирана, гъвкава и съобразителна.“
— Какво ти даде спортът извън залата и как успяваше да го съчетаваш с образованието?
Тенисът на маса никога не е пречил на образованието ми. Напротив — направи ме по-организирана, дисциплинирана, гъвкава и съобразителна. Благодарение на него имах късмета да посетя толкова много държави, да опитам различни кухни, да се докосна до чужди култури и да създам ценни познанства.
— Има ли медал или титла, която определяш като най-трудно спечелена?
Не мисля, че мога да отделя само едно отличие, което да нарека най-трудно или най-важно. Зад всеки успешен медал стоят поне още няколко човека, които са вложили огромни усилия. Всеки успех е важен сам по себе си, защото той поставя основата за следващия.
— Какво би казала на децата и на техните родители, които сега навлизат в света на тениса на маса?
Днес ме прави повече от щастлива фактът, че все повече деца проявяват интерес към тениса на маса — за мен той си остава най-добрият спорт. Но по пътя към усъвършенстването родители и треньори понякога забравят нещо много важно: ранното профилиране и прекомерните очаквания могат да бъдат пагубни за децата.
Спортът трябва да се разглежда най-вече като инструмент за изграждане на пълноценни личности в обществото. Професионалният спорт е до време и това време отминава много бързо, но наученото в залата остава за цял живот.
Вижте още:
Прочетете и интервюто с шампиона Кирил Попов за тениса на маса и призива му към родителите

<3
ОтговорИзтриване