Даниел Иванов пред Нула Равни : за тениса на маса, успехите с „Дунав“, баща му Васил Тодоров и мисията да изгражда млади таланти.
Даниел Василев Иванов е добре познато име в българската общност по тенис на маса. С над 20 години опит зад гърба си, той е многократен шампион и медалист във всички възрастови групи и дисциплини. Днес Даниел съвместява ролята на състезател с тази на мениджър и треньор в една от водещите зали в София. Разговаряме с него за корените му в Русе, тежестта на това да носиш шампионска генетика и бъдещето на любимия спорт.
***
Къде започна да тренираш? Свързан си силно с Дунав (Русе) — какви спомени пазиш от престоя си там?
Започнах да тренирам в Русе на 12-годишна възраст — сравнително късно за тениса на маса. Бързо обаче наваксах изоставането, понеже в първите години прекарвах в залата по 5, 6, а понякога и по 8 часа на день. Силно свързан съм както с град Русе, така и с клуб „Дунав“. Това беше първият ми отбор, за който се състезавах, и неведнъж печелихме златните медали още при децата. Пазя страхотни спомени, които никога няма да забравя. Изпитвам голямо уважение към състезателите и треньорите там, защото винаги сме имали перфектни отношения.
Пепи Кръстев, Митко Атанасов, Дени Коджабашев, Теди Александров... Силно поколение. Какво е да си в постоянна конкуренция с тях?
Наистина изключително силно поколение. Това са имената, които водеха и продължават да водят класациите в българския тенис на маса през последните 15 години. Смятам, че точно конкуренцията движи спорта напред. Винаги сме се тласкали един друг към лимита и сме си разменяли победи многократно — именно това ни изгради като играчи. Благодаря им за годините, прекарани заедно на масата, за великите дербита и им пожелавам преди всичко здраве и още много успехи!
Баща ти е Васил Тодоров — успешен състезател и треньор. Това помага ли ти, или повече тежи?
Със сигурност ми е помогнало адски много, но като дете признавам, че ми тежеше. Страхувах се да не го разочаровам или изложа, защото бях напълно наясно кой е той в света на тениса. Беше ми трудно да разграничавам ролята му на треньор от тази на баща, но с годините се научих. Той е човекът, на когото дължа всичките си умения. Всъщност заради него изобщо започнах — като малък нямах никакво желание за тенис. Страстта дойде с първите успехи. Вярвам, че повечето деца заобичват спорта именно когато успят да преодолеят първите си бариери, независимо колко високи изглеждат те.
В момента ръководиш зала по тенис на маса в София. Разкажи ни повече за това предизвикателство.
Управлението на зала е изключително отговорна работа. Тя е и основната причина от доста време насам да нямам достатъчно време за собственного си развитие като професионален състезател. От друга страна обаче, това ми носи огромно щастие. Да виждам усмивките, развитието и добротата в децата около нас за мен е много по-голяма победа от всеки личен трофей. Приели сме за наша мисия да изграждаме у младите качества като сила, ловкост, бързина и психическа устойчивост. А дали някое от тях ще стане шампион — това е общ път между нас, детето и родителите.
В колко чуждестранни първенства си се състезавал?
Играл съм в първенствата на Италия, Гърция, Сърбия, Турция и, разбира се, България.
Какво липсва на тениса на маса у нас?
Когато моето поколение израстваше, липсваше абсолютно всичко — освен многото деца с големи мечти. Нямаше организация, нямаше съвременни зали, нямаше достатъчно знания и специалисти. Сега нещата са значително по-добре: има бази с отлични условия, има повече достъпна информация. Успехите на детско-юношеските ни национални отбори на международната сцена го потвърждават.
Това, което все още ни куца, е липсата на повече състезания за децата, както и сплотеността. Нужни са ни повече колективност, взаимно уважение и приемственост — неща, които съм виждал в най-развитите държави в нашия спорт.
Кой е най-ценният ти медал или успех?
Без съмнение това е първата титла във „Висшата лига“ на България за мъже, която спечелихме с отбор, чиято средна възраст беше едва 16 години.
Смятат те за един от най-техничните български играчи. Знаеш ли това?
Чувал съм го тук-там (смее се). Баща ми доста ме натискаше в това направление навремето. Смятам, че красивата и технична игра прави тенисиста много по-ефективен и нокаутва съперника с елегантност, а и прави удоволствието от самата игра много по-голямо.
Какво ти даде и какво ти отне тенисът на маса?
Отне ми детското време, което можех да прекарам в безгрижни игри с приятели. Но ми даде практически всичко ценно в живота: ясни цели, сила на духа, дисциплина, воля, професия, незабравими спомени и истински приятелства.
За финал бих искал да призова всички, които обичат тениса на маса: нека бъдем по-обединени и сплотени. Нека правим повече за развитието на този спорт и да проправяме по-лек път за децата, които идват след нас!
COMMENTS